От Вратцата през Врачанска Скакля до Боров Камък

Сутринта на светло нещата изглеждаха по съвсем различен начин. Видях моста, по който трябва да пресека реката. Там някъде трябва да е маркировката за началото на пътеката, мислех си след като преди да тръгна бях разгледал добре направените сайтове с описания на маршрути. Действителността, както щях да се убедя този ден, е доста по-сурова - на маркировки в повечето случаи въобще не може да се разчита.

След като си приготвих раницата се върнах малко по пътя към Враца за да видя Вратцата и по светло. Лоша светлина и позиция, от която не може да се покаже за какво всъщност става въпрос но все пак...

След това минах по моста и тръгнах към с.Згориград. По едно време се усетих, че се отдалечавам твърде много и добре че беше един човек разхождащ кучето си да ми каже, че началото на пътеката е в обратна посока. Върнах се, намерих я и тръгнах нагоре. Както щях да науча малко по-късно от една карта, която видях по-нагоре, това е пътеката по Войводин дол.
Назад между дърветата продължават да се виждат скалите на Вратцата.

Тази гледка обаче не е нищо в сравнение с това, което се вижда, когато човек се качи горе.

Надявах се, че маловодната рекичка която виждах пред себе си не е тази, която захранва Врачанска скакля, но се оказа точно така. Падайки от ръба на скалата малкото и без това вода съвсем се губеше. Заобиколих все пак до място, от което предположих, че ще има добра гледка.

Сега съжалявам, че не слязох до основата на водопада.

Хората, които се качваха нагоре ми обясниха горе-долу накъде да тръгна за Боров камък. Помогна ми и подробната картата, която видях малко по-нататък, на която бяха описани маршрути в района. Проблемът обаче, както и хората ми казаха е с липсващите табели, така че тръгвайки към х.Околчица заобиколих малко излишно отклонявайки се твърде късно в посока х.Пършевица. Незнайно защо по-прекия път, който е и по-обзорен въобще не видях да е означен на картата.

Както и да е след малкото изкачване и равния участък стигнах до прочутата мандра, построена незнайно по каква причина точно на пътя. Каракачанките естествено ме залаяха, но единия от хората там се качи с мен на хълмчето зад мандрата и ми обясни кое накъде е. Нататък пътя беше ясно очертан и дори маркиран, до момента в който не се достигне един кръстопът. Логично е за х.Пършевица да се търгне направо, но в тази посока пътя след малко свършваше в гората и се превръщаше в една почти незабележима пътечка. Малко по-късно щях да разбера, че ако се продължи още 200-300 метра се излиза на маркирана пътека. Тръгнах по пътя на дясно, който след това според картата трябваше да завие на ляво, да подсече скалата пред мен и да ме изведе под водопада на екопътеката тръгваща от с.Згориград. След малко спускане обаче видях, че пътя въобще не завива наляво а продължава по склона надясно - точно в обратната посока на тази която ми трябва. Реших да се върна на кръстопътя преди да съм загубил много височина и тръгнах по единствения останал път, който ме изведе на една поляна с голяма локва. Съвсем случайно на един доста стар бук вдясно от пътя видях избеляла табела. Беше ламаринена стрелка сгъната под прав ъгъл от растежа на дървото, което значи че е закована там най-малко преди 30 години. Едва успях да прочета надписаното там - Боров камък - точно каквото търсех. Огледах се за пътека в посоката, в която прецених че е сочила стрелката преди да се огъне, но не видях. Чак след като тръгнах видях лентовата маркировка по дърветата, а след малко се появи и пътека, която ме заведе до друга стрелка, на която пишеше Враца и сочеше в посока кръстопътя, през който бях минал преди малко. Предположих, че съм минал по двете страни на триъгълник вместо напряко, което се потвърди на връщане. Оттук вече се чуваше шум на вода. Продължих направо вместо да завия, както правеше пътеката, излязох на скален ръб и най-накрая го видях.

В обратната посока се виждат с.Згориград и Вратцата.

Доста труд е хвърлен предполагам за да се направи пътеката, по която човек може да се спусне долу.

Доколкото съм чувал рядко може да се види Боров камък толкова пълноводен. За съжаление нямах късмета от предния ден със светлината, но няма пълно щастие, както се казва.

Пробвах и един кадър за тези, които не обичат водопади снимани на дълга експозиция, но дори и на скорост 1/800 се получи доста поомазано.

Времето напредваше и трябваше да решавам къде ще нощувам. При мисълта, че на следващия ден ще трябва отново да се връщам, пък и като видях колко трябва да изкачвам се отказах от идеята да ходя до х.Пършевица. Вместо това тръгнах обратно, този път по пряката пътека, избрах си една полянка и си опънах палатката. Така приключи втория ден, но това не е всичко...

<-От Бовска Скакля до река Пробойница
Женската вода и Божия мост->

Цялата статия...

От Бовска Скакля до река Пробойница

Всеки път като минавам транзитно през Искърския пролом се заричам някога да дойда специално тук. И понеже ми се отвори още един почивен ден около Великденските празници, реших че сега му е времето. И така 1-ви април е, около 4:40 сутринта, няма шега, слизам на гара Мездра. Тук трябва да изчакам пътническият влак за Гара Бов, откъдето мисля да тръгна.

Започва да просветлява и малко след Гара Лакатник виждам над Искър малко ниско облаче, което го Гара Бов вече се е превърнало в не много гъста, но неприятна мъгла. Лошо, това го нямаше в плана, но пресичам реката и тръгвам нагоре по Вазовата пътека. Първата цел естествено е водопада Бовска скакля. Минавам неприятният асфалт в началото и на мостчето, което е малко преди да се види водопада мъглата започва да се разчиства. Точно навреме.

След няколко завоя на пътеката, сред дърветата вече се вижда и самия водопад.

Не случайно това е било едно от любимите места за разходка на Иван Вазов, определено е имал вкус.

Поглед назад - мъглата е останала в ниското.

А аз продължавам нагоре.

Стигам до малкото водопадче, което е под основния водопад.

Тук просто трябва да се пресече реката и да се продължи нагоре по пътеката за да се излезе на ръба, от който пада водата, но аз етсествено тръгвам по една едва забележима пътечка, която ме отвежда в основата на скалния венец, само че от грешната страна спрямо водопада.
Отново поглед надолу.

Правя няколко опита да се кача на скалния венец, не че е невъзможно, но преценявам че е твърде рисковано с голяма раница. Вече съм набрал доста височина за да се връщам до официалната пътека. Продължавам да вървя в основата на скалния венец, където има пътечка осеяна с боклуци хвърляни отгоре, докато най-накрая излизам на виещия се чакълиран път от Гара Бов към с.Заселе. За съжаление от ясното синьо допреди малко небе вече не е останало нищо, но гледката си е внушителна.

Тръгвам по пътя надолу, като идеята е на единия от завоите да хвана път даден на картата, който се отклонява на север. Пътят наистина съществува и върви почти хоризонтално. Напред вече се виждат Лакатнишките скали и над тях заснежения на места масив около х.Пършевица.

След малко започва и леко да прекапва, но по-лошото е, че след като пресича реката спускаща се от с.Зимевица пътя се губи. Виждам все пак малка пътечка на другия бряг - просто склона се е свлякъл и е затрупал една част от пътя. Тук леко ускорявам крачка при вида на едно дърво изтръгнато от корен и няколко други счупени и с наранена кора от търкалялите се надолу камъни. Решавам най-накрая да изляза на високо, нещо което може би трябваше да направя още при с.Заселе и избирам пътя, който тръгва към с.Заноге. Тук слънцето отново напича сякаш не е валяло до преди малко. Буковата гора е пълна с гълъбово око и някакво друго цвете, на което не знам името.

Влизам в Заселе - доста западнал вид има, повечето къщи изглеждат абсолютно изоставени. Тръгвам по асфалта в посока Лакатник, но преди да стигна до там има още едно нещо, което съм си намислил да видя днес - водопада Синия вир до с.Губислав. Тъй като вече не ми се гледат пътища по картата пък и терена позволява, правя едно любимо упражнение - движение по азимут, при което GPSa е особено полезен. Това върши работа докато стигна до един невисок скален венец, след който надолу към реката нещата стават страшни. Гледките все пак си ги бива - на североизток отново към х.Пършевица.

И баирите на изток - от другата страна на р.Искър.

Надолу не ми се поглежда, но и тук имам късмет с пътя, поне в началото, след това ме извежда на един скален сипей, след което продължавам по една едва видима пътечка, която след малко губя и тръгвам директно надолу. Така къде по пътека къде направо през храстите все пак успявам да стигна до асфалтовия път, движещ се успоредно на р.Пробойница. Тук има някаква грозна кариера, естествено ме посрещат кучета и от една барака излиза човек, който ми обяснява че водопада е малко по-нагоре по реката. Наистина след двайсетина минути ходене покрай реката по нещо като пътека го виждам.

Съвсем невзрачен в сравнение със старопланинските великани - около 8 метра пад, разположен на едно приточе на р.Пробойница. Естествено се качвам и горе.

Тръгвам и малко нагоре по Пробойница - доста по-пълноводна от притока, на който се намира водопада.

Още няколко кадъра на връщане - може би сутрин светлината е по-подходяща за снимки.

Часът е вече около 16:30 и трябва да решавам къде ще нощувам. Първоначалната идея беше да си опъна палатката някъде тук и на другия ден да хвана първия влак от Гара Лакатник за Мездра и оттам за Враца. Има и вариант да отида до там през х.Пършевица и за това се обаждам на хижаря да проверя как е положението със снега горе. Оказва се че сняг има, и понеже на мен не ми се гази, а и има време още днес да хвана един от последните влакове за Мездра, решавам да го направя за да не си губя част от утрешния ден за пътуване. Доста пещери се виждат в скалите над пътя за Гара Лакатник, но съм вече толкова изморен, че не могат да ме изкушат да се кача до там. Тъй като имам време до влака обаче се отклонявам малко нагоре по последния приток на Пробойница от ляво.

Стигам до две пещерички пълни с боклуци и разкопани предполагам от иманяри - нищо особено.
Има време и за една бира на гарата, а като пристигам в Мездра се оказва, че има и удобен влак за Враца. Купувам си билет за там. Не че имам ясна идея какво ще правя утре, но Врачанска скакля е задължително в програмата и за да съм съвсем на изходна позиция решавам да си опъна палатката някъде по пътеката за нататък. Обаче вече е пълен мрак, а последната постройка преди да се излезе от града предполагам е "важен" стратегически обект, а аз изглежда привличам вниманието на охраната. Понеже за първи път идвам тук и въообще си нямам понятие от обстановката, решавам че ще е по-разумно да се върна на един друг вариант, който беше резервен - да тръгна от пътеката започваща от Вратцата, която имах на картата. Вратцата на лунна светлина е наистина впечатляваща гледка, а за човек който за първи път е там и няма идея накъде отива - леко зловеща. Тук някъде според GPSa трябва да е маркировката за началото на пътеката, но вместо това като допълнение към мистичната картина виждам огън с движещи се около него хора. Усещам се обаче, че все пак съм в рая на алпинистите и няма каво да търсят други хора тук. Предлагат ми да се настаня до тяхните палатки и тъй като след предната безсънна нощ прекарана в пътуване и изминалия дълъг ден съм доста изморен го правя без да се замисля много. След това никакъв спомен - заспал съм почти моментално.

От Вратцата през Войводин дол и Врачанска скакля до Боров камък->
Женската вода и Божия мост->

Цялата статия...

"Най-доброто от двата свята"

Докато поулегнат историите около Великден да спомена все пак и това скромно събитие случило се на 19 март. Тъй като съм от хората известни с не много изискания си вкус (меко казано), мога да си позволя свободата без особено притеснение да слушам всякаква музика. Ta става въпрос за един от интересните концерти, които от време на време се случват във Варненската Художествена галерия и за съжаление не биват огласявани подобаващо предварително.

Главни действащи лица - Татяна Колева - свиреща на маримба, вибрафон и всякакви ударни инструменти, на които не знам имената,

и съпругът и холандеца Рутгер Ван Отерло с изобилие от саксофони около него.

След като изсвириха две пиеси на сцената се появиха и Ана Михайлович - пианистка, композитор и DJ от Сърбия

и Рафаел Ваноли - китарист с френско-, немско-, швейцарски, ... и неясно още какъв произход.

Последва една композиция на Ана Михайлович с доста електронни моменти, каквито не харесвам особено, но тука имаше вкаран 25-ти кадър или поне на мен така ми въздейства. Останалото - от Дилмано Дилберо до Дюк Елингтън през съвременни композитори пишещи къде с ноти, къде с картинки скицирани на лист хартия и много импровизация - абе с една дума джаз, колкото и неприлично да звучи тази дума.

И един призив към всички родители - възпитавайте децата си на добър вкус - не ги воете на такива концерти.

Цялата статия...